Катедралите обикновено са красиви – изтънчени и изпипани, тържество на планирането и симетрията.Човек дотолкова свиква с хармоничния облик на една епископска църква, че се стъписва щом срещне нещо твърде различно. Тулуз обаче съвсем не е обикновен град, а “Сен Етиен” е неговата съвсем необикновена катедрала.
Първото, набиващо се на очи, е нейният причудлив външен вид. Дотолкова нетипична асиметрия, че се възприема като недотам красива. “Грозното пате” изглежда уместна асоциация. Странният, наклонен само в едната посока покрив в предната част засилва това усещане, а отклонението на средата на портала от този на розетката над него съвсем обърква нещата. Вътре нещата вместо да се изяснят, стават още по-заплетени: централният неф прави наглед необяснима чупка, в средата на която се издига огромен стълб.
Разплитането на това архитектурно чудо иска пътуване назад във времето. Докъде точно, впрочем, не е ясно – корените на “Сен Етиен” са изгубени в ранното средновековие, но във втората половина на 11 в. църква тук вече е имало. Част от нея и до днес оформя абсидата. Романска по своя вид, към 13 в. тя губи актуалност пред настъпващата готика и нейните настоятели решават да я модернизират и разширят. Строителството обаче върви мудно и в един момент се оказва, че само половината от новия централен кораб е готова. Като временно решение е поставен покрив и портал; огромният стълб в средата е също част от това временно решение, за да посигури носещата способност при прехода от новата към старата част. Няма нищо по-постоянно обаче от нещо временно, затова… “Сен Етиен” си стои и до днес така. Няколко века по-късно храмът вече е бил разглеждан като старина, която следва да бъде запазена в оригиналния си вид и така ние днес можем да разгледаме един тъй чудат, неосъществен докрай хибрид между два архитектурни стила, застинал на границата на две епохи и същевременно отворен портал за нас към всяка от тях.
