Не революции, бунтове, кръв… а песен на мъжкото приятелство, красивите жени и най-вече на това, че малките неща в живота често са по-важни от големите: малко тъга, малко радост, малко сянка, малко слънце; животът всеки нов ден е прекрасен, толкова прекрасен, колкото може да бъде видян по изгрев от група младежи…
За миналите дни да вдигнем чаши
и песни да изпеем всички наши:
за хубави момичета – в главата,
за умните момичета в леглата,
за мен и теб, бедняци-богаташи.
За миналите дни да вдигнем чаши,
нима смъртта и тебе те уплаши?
Ако загина, ще ме спомниш ли от жалост?
Иль гибелта ми всъщност е нахалост?
Живот ли е – сред авери и апаши?
За миналите дни да вдигнем чаши,
за кавалери с шпори и гамаши,
оназ с косата – нийде да не лъхва,
и виното в меха да не пресъхва –
за мен и теб, таланти и търгаши.
Какво от туй, кой плаче и проклина,
щом тя през океан далеч замина;
животът без Козет е пуста яма.
Ще плачеш ли, Козет, ако ме няма?
Ще плачеш ли, Козет, ако загина?
Хорът на студентите (наречени от автора красиво “Les amis de l’ABC”, т.е. “Приятели на словото” – което на френски звучи подозрително като “Les amis des abaisse”, или “Приятели на унижените”) в изпълнение на лондонския състав на мюзикъла: