Камо грядеши?

Камо грядеши? Кои сме? Откъде?
Път има ли? И кой ще го покаже?
под нас – парчета счупено небе,
над нас – залязващи миражи.
Пясъци в прегръдката на вятъра,
семена на непокълнали мечти…
Какво остава? Споменът от лятото –
върволици призраци и дни.
Душите ни – затворени в капан,
заключени в пространството, годините;
едничкият завет, останал нам –
“Господ не обича детелините”.
Дори кошмари вече не сънуваме,
с по-малко вяра и от зрънце
предсмъртен валс прегърнати танцуваме –
рожбите на черно слънце.