Здравей, приятелю мой мрак.
Дойдох да поговорим пак –
видения със плач стаен
в съня ми идват всеки ден.
Те чудни образи създават
и в моя малък свят оставят
Звуците на тишината.
В сънищата безпокойни
бродих улици безбройни
и на лампи в ореола
срещнах погледа на хора –
той със студен неонов блясък
нощта раздираше, и трясък
без звук изпълни тишината.
Видях в разголената светлина
многохилядна тълпа –
хора, които говорят без думи,
хора без граници помежду им.
Те пишат песни, но не пеят –
никой между тях не смее
да смути Звуците на тишината.
“Глупци, не виждате ли – тишината
разяжда час по час душата.
Вслушайте се в мен – сега
протегнал съм към вас ръка…”
Но думите – безшумни капки дъжд
отекват и изчезват изведнъж
в бездната на тишината.
А хората се молеха с възторг
на ръкотворния неонов бог;
във въздуха невидима ръка
изписа огнени слова:
“Пророчествата вие ще намерите
по стените на метрото, в галериите –
и в Звуците на тишината…”