Днес приемаме за съвсем нормално, че Залцбург е част от Австрия (нали Моцарт е роден в там, а Моцарт е австриец, значи…). Истината обаче е по-различна; Залцбург се присъединява към Австро-Унгария едва след Виенския конгрес през 1815 г., а дотогава десет века е независим град, управляван (по подобие на папските държави на Апенините) от принц-архиепископ, съчетаващ функциите на светски и църковен водач.
Като човек с почти неограничена власт в града, естествено е принц-архиепископът да се е ползвал с всички достъпни му блага на цивилизацията. Благодарение на солните си мини (откъдето и името на града), Залцбург през цялата си история е заможен и процъфтяващ град, а неговите водачи не са страдал иот липса на средства за комфортен живот. И ако през ранното средновековие градската крепост като център на властта е била и тяхно седалище, то с идването на Ренесанса обликът на града скоростно се променя.
През Залцбург минава един от най-старите и използвани пътища, свързващ италийския полуостров с Европа на север от Алпите; именно по него Ренесансът прониква за пръв път оттатък Апенините, като се установява най-напред в този град. И кой би могъл да се въползва най-напред от бляскавия нов стил, ако не самият принц-архиепископ? В центъра на Залцбург, в едно цяло с новата катедрала израства и дворец, известен просто като “Резиденцията”.
Сериозна заслуга за днешния му вид има може би най-прочутият управник на града, Волф-Дитрих Райтенау (строителят на “Мирабел”). Под ръководството на “внесен” от него италиански архитект през 16 в., Резиденцията се превръща в пищен комплекс, несменяем фокус на града чак до секуларизацията му в началото на 19 в. За силата на обединената църковно-светска власт говори дори само фактът, че двете крила на Резиденцията са свързани с коридор, минаващ през фасадата на катедралата точно край нейния орган – запазен и до днес за несъмнено удоволствие на хилядите туристи, посещаващи двореца всяка година.
