Затисната между Тоскана на север (Флоренция, Пиза и Сиена) и Лацио от юг (всички пътища водят към Рим), Умбрия често остава извън фокуса на туристите – което пък е помогнало на малки градчета с богата история да запазят провинциалния си дух. Запознайте се: Орвието.
В Умбрия равни места много-много няма – всичко е от хълмове и хълмчета до планини и чукари. Често се среща стар варовик, който дълго е бил отмиван и изветрян, за да образува причудливи форми и високи плата със стръмни откоси. Именно на едно такова е кацнал Орвието, затова първата работа на слизащите от железницата е… да се качат на следваща; по-точно, на фуниколор, който пъргаво изкачва няколкостотин метра стръмен склон до същинския град.
Възникнал още в древността по времето на етруските, Орвието дължи съществуването си на самото място – трудно за превземане и лесно за отбрана, на удобно място по пътя между богатите северни провинции и властовия център на юг. През средновековието придобива статус на самоуправляваща се единица, а значението му е припознато от Ватикана още през 12 в. – Орвието остава една от папските държави чак до обединението на Италия във втората половина на 19 в. Оттогава насам обаче градът не се е променил съществено – павираните улички и двуетажните къщи с тук-там някоя църква между тях лесно пренасят посетителите назад във времето.
Днес Орвието помни и добре пази своето наследство от миналите векове. В самия център на града издига висока кула, от която се разкрива гледка към зялата околност – без съмнение, важен елемент за налагане волята на града. Макар и неголяма, но важна, такава тетиротия не би могла да мине през средновековието без свой епископ; а където има епископ, има и катедрала. Тази на Орвието е издигната още през 13 в. и е един от малкото запазени образци на предренесансово строителство от такъв мащаб; впрочем, тя е толкова неординарна и забележителна, че напълно заслужава отделен разказ – а дотогава, приятна разходка из Орвието… и да не бързате!
