Нощем катедралите спят. Или поне туристите така си мислят. Впрочем, нищо не е сигурно. Доверяй, но проверяй – решаваме да се убедим на място.
Катедралата посреща с красива барокова фасада. Уж на пъпа на града, но добре закътана и скрита; прелитащите по улицата трамваи почти не се чуват. Може пък наистина да спи?
Отвътре заварваме високи сводове и арки. Централният кораб е по-висок и просторен, до него два странични. Барокова, колко да е барокова – като гледаме, все е имала някоя готическа леля. Резбата по камък на колоните и усуканият амвон затвърждават родството. На места са оцелели дори парченца стенописи с така характерната готическа стилистика.
Навътре е тъмно, но олтарът е осветен. Над него – приказен trompe l’oeil. Това само в барока са го умеели. Точно отстрани – приказна Коледна пещера. Живот като на кино!
От отсрещната страна, над входа, органът заема целия свод. Сигурно звучи прекрасно, но нощем си почива. Така де, той си е на бая години. На 10 декември 1791 г. тук е отслужена заупокойна молитва в памет на Волфганг Моцарт – само пет дни след смъртта му във Виена (комуникациите са били бавно нещо през 18 в.); сигурно същият този орган е звучал и тогава – с недовършения му (все още) Реквием.
Измъкваме се тихо. Не чак на пръсти, катедралата е стара и сто на сто недочува малко – но все пак, да не пречим. Kyrie eleison – и Волфганг Амадеус, и нас, ако може.
