Накратко, няма втори град като него, не само в империята, но и на цялата земя. Наричат го Майката на света, понеже не ще намерите другаде такова море от хора и толкова плодородна земя. (Евлия Челеби, османски пътешественик от 17 в.)
Трудно е да харесаш Кайро, особено ако си европеец. Твърде горещо, твърде прашно, твърде малко зеленина и твърде много шум. Град-мравуняк, в който най-важното средство за придвижване е автомобилът, а най-важната част на автомобила – клаксонът. Дори огромният Нил сякаш се стреми да да мине през него колкото се може по-бързо.
И все пак… макар и затрупан с един пръст пустинен пясък, градът има своя ориенталски чар. Дори извън старинната част с големите джамии и задръстени пазари, Кайро се разбира най-добре като калейдоскоп – парченца от различни времена, истории и хора, постоянно смесвани и преобръщани, без да се търси начало или край, а само едно непрестанно движение.
За гостите на града, Кайро почти неизбежно започва на площад “Тарир” – внушителна пустош в чиито край се издига прекрасното здание на Египетския музей (който сам по себе си е вълшебно потапяне в науката от 19 в. – без мултимедии и климатици, а само с прашасали шкафове, тъмни ъгли, избелели надписи на пишеща машина и тук-там някой вентилатор).
Наблизо любознателният пътник ще открие поредица красиви сгради от времената на belle epoque – кои поддържани, кои западнали; дошлите от далечна Европа кръгли площади и също толкова кръгли здания покрай тях; тук-там неочаквано сгушена дори по някоя църква. От другата страна няколко моста прекосяват огромния Нил, по чиито брегове хаотично са разпръснати дузина-две небостъргачи.
Най-приятното време да си навън е тъкмо преди залез. На юг се стъмва бързо, затова удоволствието трябва да се поглъща на големи хапки. Червеникавият град постепенно се слива с червеникавия хоризонт, а най-сетне появилият се лек бриз издухва маранята. Щом когато слънцето докосне хоризонта и мюезините запеят, Кайро си намята пелерината, нахлупва си чалмата и някоя приказка от 1001 нощ бавно се спуска над града.
