– Отче, какво да правим с пленниците? – попита командирът. – Някои са катари, но, изглежда, между тях има и праведни католици.
– Избийте всички. Господ ще познае своите – отвърна без замисляне абатът.
Дали е имало точно такъв диалог или не, но клането в Безиер през 1209 г. слага началото на края на катарите в Лангедок; самият край настъпва 35 години по-късно, когато след почти годишна обсада е превзет замъкът Монсегюр.
Именно след превземането на Безиер, дотогава запусната и забравена стара крепост е подновена и укрепена, за да се превърне в последната голяма твърдина на катарите. Девет месеца над 10,000 души обсаждат малката крепост, наброяваща едва към 500 защитници (над 200 от които – пацифисти, положили обет да не посягат към оръжие).
Крепостта се намира на 1,200 м височина върху стръмен планински връх елипсовидно сечение. От едната страна откосът е практически отвесен; от другата страна козя пътека се вие по голия камънак, правейки мястото лесно за защита и почти невъзможно за превземане.
Надали ще разберем някога дали наистина в безлунната мартенска нощ на 1244 г. няколко от защитниците на крепостта са се спуснали с въжета по отвесния скат; и, ако са го направили, какво точно са носели със себе си – съкровищата на катарите? Светия граал? Също така надали ще разберем дали замъкът Мунсалваш на фон Ешенбах е всъщност Монсегюр или не. Граалът обаче е свързван с катарите толкова пъти, че самият Ото Ран идва в Монсегюр през 1936 г. в напразен опит да го открие. Впрочем, опитат на Ран е бил обречен дори само заради факта, че красивите руини, които и той е гледал, и ние днес също, няма много общо с катарите; техният градеж е бил разрушен до основи, а на негово в късното средновековие е издигната съвсем нова крепост.
С или без катарите обаче, Монсегюр и днес спира дъха със своята красота; разположен на невъзможно място, където птиците са повече от хората, той сякаш издига над пространството и отвъд вермето.
