Фуа е малко провинциално градче в полите на Пиринеите – там, където преди хиляда години е било самото сърце на Окситания. И макар тя никога да не е била обособена държава, влиянието й като езикова и народностна общност върху Югозападна Европа е продължило векове наред – от най-ранното средновековие та чак до днес.
Доказателства за последното – под път и над път; дори само ако вземем едно от днешните имена на областта, Лангедок, то не е нищо друго освен дериват на френското langue d’Oc, или “езикът на Ок” (система от романски диалекти, сродни на катала, които и днес се говорят от Пиемонт през Прованс и Гаскон до Каталуня).
Разположен на половин час път от Тулуз, със своите има-няма 10,000 жители Фуа е отличен пример как живее днес тиха провинциална Франция: спокоен ритъм, задължителната чаша вино на обяд, дълги мързеливи следобеди и пищен пазар в неделя сутрин. В същото време, този тип градчета не възникват на празно място – в дълбока долина, покрай буйна река най-напред се появява крепост на близък хълм, за да пази подстъпите на големия град. Постепенно селището набъбва, а крепостта остава и до днес като чудесен пример за следновековно строително майсторство.
Фуа е успял да възникне достатъчно рано и да се развие достатъчно бързо, за да може още преди столетия да стане епископско седалище. Абатството в центъра на града е внушително до степен някакси да надхвърля рамките на малкото градче – знак, че преди то е било не толкова малко и не толкова заспало. Готическата му църква е добър пример за строг доминантен стил.
Крепостта на Фуа и днес се извисява заплашително близо над градчето, а свирепият й вид идва да ни напомни, че тя е свидетел на едни от най-мрачните събития в средновековна Европа – гоненията на катарите, кулминирали в жестокия братоубийствен Албигойски кръстоносен поход. Колко е бил важен този район можем да съдим и по това, че само на 15-ина левги се намира и последната крепост на катарите – спиращият дъха Монсегюр… но това е вече една друга история.
