“Alla-a-a… akbar!” Пет пъти на денонощие мюезините на Истанбул огласят града с тези думи в началото на всеки езан (адан). Един от петте стълба на исляма, даването на милостиня, в отоманската имеперия е бил развит до такава степен, щото всеки по-заможен човек е гледал да остави след себе си градеж: някои по едан чешма, по-имотните хан или дори кервансарай, а за весирите, султаните и някои от най-близките им – задължително джамия. За четири и половина века имперска столица градът разбираемо е осеян с множество красиви джамии: султанските Фатих (на завоевателя на Константинопол), Беязъд, Сюлеймание (на Великолепния от великолепния Синан) и Султанахмет (или просто Синята джамия), следват ред везирски като тази на Рюстем паша та чак до джамията на валиде-султан в азиатската част. Но разнообразито не спира дотук: имаме и църкви, превърнати в джамии (като Св. София), и дори нео-готически и барокови джамии, вдъхновени от моментните веяния в западноевпорейската архитектура на 19 в.
Верни на хедонистичните традиции на империята, мюезините са превърнали адана от рецитация в песен – при това, всеки със своя глас и интерпретация. Колкото джамии в града, толкова и различни песни – по пет пъти на всеки ден…
