Помните ли как веднъж едва намерихме селцето… пардон, градчето… наречено Баньореджо? Там, дето ни гледаха накриво и местните, и котките, а под старинната аркта на папа Сикст V (16 в.) заварихме истинско Чинкуеченто? И накрая стигнахме на ръба.. На ръба на времето и пространството, в един свят, който беше, но вече го няма.
Това е Чивита ди Баньореджо – “Изгубеният свят” на Конан Дойл, само че не в Африка, а в сърцето на Апенините: огромен варовиков чукар, приютил на върха си цяло село. Някога част от планинско плато, днес в околовръст му зеят пропасти; вятърът и дъждовете са отмили околните хълмове и Чивита днес се издига като самотен остров, заобиколен от бездна – но без вода.
Единствената връзка на Чивита със света е тесен каменен мост, по който едва се разминават 2-3 души. Останки от крепостин кули показват, че някога на това място е имало път и пътници са влизали и излизали от селото всеки ден. Днес в него не живее почти никой, а оскъдният поминък се дължи само и единствено на туристите. В селото има църква, но никой не знае вече дали и кога тя отваря. Думи като “деца” и “училище” тук отдавна са забравени.
Времето в Чивита е спряло някъде преди индустриалната епоха. Много от къщите са празни и се рушат – кои от тежестта на възрастта си, кои – подкопани от вечно рушашата се скала. Чивита ди Баньореджо е своего рода пясъчен часовник, чиито мигове – каменни късове – един по един падат от върха в дълбоките дерета наоколо, докато един ден от нея ще остане само спомен. Спомен за балконите, на които никой вече не излиза; спомен за камбаните, които вече не бият; и спомен за гледките, които вече няма откъде да се видят.
