За Рим барокът е същото, което е Ренесансът за Флоренция или готиката за Париж. Всяка голяма епоха обаче освен добрите момчета си има и лошите; а понякога става така, че лошите успяват да засенчат добрите.
Микеланджело Меризи е роден в края на 16 в. в малко градче недалеч от Милано, в семейство от средна ръка. Там започва да учи рисуване, но произходът му завинаги налага отпечатък върху неговия стил: далеч от лустросания почерк на маниеристите, той предпочита да показва живота такъв, какъвто е. Милано обаче е твърде консервативен за него и скоро той се озовава в Рим. И ако Вечният град му дава повече възможности за изява, то никак не значи, че изявите му са приети радушно: бедният млад художник скоро си спечелва славата на enfant terrible на римския барок; а понеже няма знатен произход, който да говори вместо него, той използва името на родното си място: Караваджо.
Днес сме свикнали да виждаме художниците най-вече в галериите и музеите, но за Караваджо Рим предлага рядкото изкушение да го видим, поне частично, в автентичната му среда: в църквите, в които е рисувал; а измежду тях особено изпъкват две, San Luigi dei francesi и Santa Maria del popolo.
Църквата на св. Луи (Людовик IX) досами Piazza Navona и до днес си е главен храм на френската диаспора в Рим. Пищната, обсипана със златни орнаменти украса отразява блясъка и мощта на френската монархия от онова време. Франция през средните векове е постоянна доминанта на разпокъсаните Апенини и нищо чудно, че и в Рим те държат да покажат присъствието си. В един от параклисите на храма Караваджо рисува три тематични платна: “Призоваването на ап. Матей”, “Ап. Матей и ангелът” и “Мъченичеството на ап. Матей”. Необичайната композиция, безкрайната игра на светлини и сенки, непривичният ракурс – всичко това прави картините колкото неочаквани, толкова и привлекателни.
Площадът на народа (Piazza del popolo) не може да се оплаче от липса на църкви, но старата “Св. Богородица” там е от особено значение – веднъж заради възрастта си и втори път, заради Караваджо. По-семплият й интериор загатва за романските й корени, а барокът в нея е по-скоро небрежно наметната дреха, отколкото костюм по мярка; впрочем, последното не пречи човек да се наслади на красивия купол и скулптури, както и на по-ранните, ренесансови фрески вътре. Именно в този храм художникът поставя две от най-провокативните си платна, отново тематични: “Обръщането на св. Павел” и “Разпятието на св. Павел”; в тях динамиката и изместването на гледната точка са доведени до крайност, шокирала съвременниците му… и, в немалка степен, осигурила култовия статус на Караваджо през 20 в.
