В Садреня 1 май е голям празник. Всички са наизлезли, щедро накичени. Най-хубавите дрехи се пазят за тоя ден. Истинска манифестация върви из улиците часове наред. Веят се знамена, свири музика. Само че… денят на труда е последното, което вълнува местните него ден.
Знамената им не са червени и по тях няма сърпове и чукове, а песните им не са бодри, нито трудови. Знамената им са хоругви, а улиците се огласят от църковни химни. 1 май в Сарденя е денят на Сант Ефизио, закрилник на острова. И когато след цял ден шумотевицата отмине, когато каруците, ездачите и пешите поклонници напуснат града към морския бряг, случайният посетител би си помислил наивно, че всичко е приключило. Но то всъщност едва започва.
След като прекарат три дни в молитви на лобното място на Сант Ефизио, те се завръщат. Каруците с воловете. Конете с ездачите. Пешите поклонници в пъстроцветни носии. От най-бедните до най-богатите, от селяните до епископа и кмета – всички чинно върват, следвани от внушителната ефигия на светеца. А кое е по-различното от първото шествие ли? Факлите.
Защото на връщане колоната върви нощем. Под светлината на звездите и най-вече на стотиците, не, хиляди лампади и факли множеството се връща в Каляри във вид на огромно, сюрреалистично deja-vu. Улиците му отново се огласят от Ave, Maria; деца (и кучета) отново щъкат радостно из тълпите, сбутали се по тесните тротоари. Километричната човешка река се вие неспирно, докато достигне малкия параклис на светеца. Там, след среднощно бдение, ефигията му ще бъде прибрана в олтара на сигурно място.
До следващия 1 май. За 362-а поредна година.
