“Алаху-у-у-у-у… акбар!”
Пет пъти на ден красив, витиеват глас призовава де що има наоколо – сред невиждана другаде гора от колони, тънеща в розово-златистата шума на арките.
За един кратък исторически период пред 10 в. Кордоба се нарежда сред най-бляскавите градове на своето време, съперник на Багдад и Дамаск. Халифатът, наложил своя pax islamica на почти целия Иберийски полуостров, тъне в разкошна дрямка. В жегата на Ал-Андалус архитектите с чалми сътворяват нещо невероятно – огромен комплекс за медитация и молитва, съчетаващ удивително душевен с физически покой: джамията на Кордоба.
За европейците, привикнали към затворените пространства на своите църкви, мястото е трудно разбираемо. Тук почти няма стени (освен тези в околовръст на огромната площ), но същевременно почти няма и открити пространства (освен малкото патио с портокалови дръвчета); всичко останало е визуален лабиринт от преливащите се цветове жълто-охра-оранжево-червено, каменна гора с вечно преплетените клони на арките.
Молитвената част на джамията се намира в средата и напомня за себе си с красиви каменни резби и с контраста на белия камък. Михраб, минбар и кажи-речи това е – а светлината… “светлина от светлината е Той” – тя сама си идва отгоре, отстрани, отвсякъде. Цялото останало огромно пространство наоколо е отворено за всички търсещи – утеха, опора, просветление – докато светлината премине през тях и те самите се превърнатна светлина…
