Свещеникът строг ме наказа
три дена на хляб и вода –
че постите строги не спазвах;
не спазвах ги аз, за беда.
А къде би го затворил негово, хм, преосвещенство, ако случайно драмата на лирическия герой се разиграваше в Кордоба? Разбира се, в Алкасар.
Алкасар (от арабското al-Qasr, “крепост”) ще срещнете на много места в централна и южна Испания, от Толедо до Гранада. С яки, дебели стени, назъбени покриви и тесни прозорци-бойници, тези калета са идеален пример за военното строителство на Средновековието. Алкасар в Кордоба не прави изключение; аскетизмът му изглежда суров и често подтискащ, поне докато човек не надникне във великолепните му градини – появили се, впрочем, когато замъкът загубил военното си значение.
Замъкът е построен на полегат склон край бреговете на река Гуадалкивир; с годините той отдавна е погълнат от разрастващото се селище и днес е просто част от неговия исторически център. На първо време тук са господствали визиготите (наследници на тракийските племена беси и гети, “емигрирали” на запад през 4-5 в.), ала от тях, очаквано не е запазено почти нищо. В златните години на мюсюлманското владичество и под ръководството на последните господари от династията на Умаядите, през 10 в. Кордоба става главен град на тукашния халифат; още близо триста години градът остава в мюсюлманската част на полуострова, което ясно се отразява и на строителството. Жилищните помещения в Алкасар, доколкото ги има, са малки и тесни, затворени между редици от подковообразни арки в римски стил. Християните, дошли в края на 13 в., също са дали своя отпечтък, като строежите от следващата епоха са с познатите ни готически сводове. Тухлите са основен градивен материал, но отвън стените са облицовани с гладък камък. Все пак, удобства не са липсвали съвсем; в основите на замъка са разкрити останки от баня.
Високите стени и мрачните кули на Алкасар не оставят голямо съмнение за военните му корени. Въпреки напредъка на военното изкуство и техника, замъкът остава да служи вярно на основното си предназначение още дълги години, поне до наполеоново време; запазени красиви графити от 17 в. показват, че войници – или затворници – са имали предостатъчно време, за да ги изработят.
